В началото на годината инфлацията в страната тръгна надолу – след като до януари 2023 г. поддържахме годишна инфлация от 14-15% (по ХИПЦ), годишната инфлация се сви до 8,6% през май и 7,5% през юни, като в някои месеци падаше с по два процентни пункта. В този период намаляваше и инфлацията в Европа, но все пак разликата се свиваше. Отклонението от средната инфлация в ЕС (а критерият +1,5 пункта е на база трите най-добри примера) се сви от около 4 пункта през януари, февруари и март 2022 г., до около 1 пункт през юни 2022 г.
Тъй като критерият е на база трите най-добри примера в ЕС обаче, отклонението на България и през юни е значително – годишната инфлация в страни като Белгия, Испания, Дания и Гърция вече е на нива от 2-3%.
Дори и някои страни да бъдат изключени от изчислението, през първите месеца от референтния период се отклоняваме с около 4 пункта от критерия. Макар инфлацията по ХИПЦ в споменатите Белгия, Испания, Дания и Гърция също да бележи лек ръст през юли, отчетените у нас 7,8% не дават поводи за оптимизъм. При 4 пункта отклонение от критерия в първите три месеца от периода, годишната инфлация в страната трябва се срине до стойности близки до нулата в следващите месеци, за да имаме някакъв шанс да покрием критерия. Това на този етап изглежда почти невъзможно.
Всичко това, разбира се, не променя цялостната рамка на дискусията за еврото. България извървя дълъг път от средата на 2018 г., когато беше изпратено писмото за намеренията на страната да кандидатства във Валутния механизъм II (ERM II). На този етап вече сме над две години в т. нар. „чакалня“, като сме изпълнили и всички други придружаващи ангажименти. Остава покриването на числовите критерии за конвергенция, като при нас винаги се е знаело, че инфлацията ще е най-голямото предизвикателство.
И докато гоненето на критериите е дисциплиниращо – да имаш нисък дефицит и ниска инфлация например, влизането в една спирала от отлагане на датата с по една година крие рискове, както вътрешно политически, така и репутационни спрямо европейските партньори.
