Свикнахме с тази чуждица напоследък и като че ли в български език тя придоби друго значение. Low cost. По принцип – означава „евтино“, то е ясно. Но сега все повече го възприемаме като „изгодно“ и дори… „модерно“.

Пускаш телевизора - криза, отиваш на форум – стагнация, отиваш в събота на разходка - навсякъде пълно с хора, не можеш да си намериш място да паркираш в синя зона, бензинът - 3 лв., караш в задръстване от кв. Борово до центъра на София за половин час (нормално е 15 мин.), коли повече от всякога….

Опиянението, а и лутането от дистанционната работа през последните две години изглежда свърши.  Пъшкахме и охкахме как ще се справим от разстояние, как ще контролираме кой как се справя и така се случи, че преодоляхме и това изпитание.

Един от трогателните филми, които съм гледал многократно и ни е любим за “family time”, е “А good year” – “Добра година” на Ридли Скот, в главната роля е “гладиатора” Ръсел Кроу.

Спорих със социоложка. Или каквато и да беше там. Една от многото, която никога не познаваха кой ще спечели изборите, но винаги бяха на екрана. Познаваме ги до болка – те всичките знаят всичко, а всъщност…, нищо.

Тази реплика ми се запечата от книгата на Дъглас Коупланд, която прочетох наскоро.  Колко кратко, точно и силно казано, и за съжаление в основата на много провали и проблеми.  Много от хората се стремят към наградата, без дори да се замислят за целта и каква е разликата между нея и наградата.  От

Японците имат традиция всяка една епоха в тяхната история да има име и кратък слоган.

Цялата случка с Македония, пардон Северна Македония започна да придобива комичен характер. Ако не беше трагична, тревожна и дори недопустима.

В много от случаите за дадени позиции собствениците си представят хора, с такива характеристики в описанието на длъжността, все едно са писани от някой сценарист на “Марвел”.

Поне половината на сто от хората на бизнеса, с които се сещам всеки ден, се оплакват. Ама здраво и безкрайно.