Тази реплика ми се запечата от книгата на Дъглас Коупланд, която прочетох наскоро.
Колко кратко, точно и силно казано, и за съжаление в основата на много провали и проблеми. Много от хората се стремят към наградата, без дори да се замислят за целта и каква е разликата между нея и наградата.
От древни времена плячкосването като цел е унизително, както за плячкосващия, така и за жертвата, то поражда омраза и в двамата. Наградата — плячка е била за малодушните, за башибозука, за недостойните, за тези, които нямат друга цел, освен да награбят чуждото. Страшното и грозното настъпва тогава, когато и за благородниците офицери, тези, които водят (лидерите) няма друга цел, освен плячката.
Мотивацията на персонала и особено на тези, които се занимават с продажби и маркетинг, винаги е била проблемна тема. На пръв поглед плитка и ясна, но всъщност с много подводни течения и водовъртежи. Дори собствениците на компании се надяват, че когато обявят наградата (плячката) търговците ще се юрнат към клиентите и ще отнесат целта, “като куцо пиле домат”. Ако се замислим защо пилето е точно куцо и носи точно домат, не е ясно, но важното е какво изразява тази реплика, популярна от 80-те и 90-те години на миналия век. Фокусирането върху наградата, бонуса, е може би най-объркващото, което може да се случи в един екип, т.к. тогава мисълта не е да се постигне целта, а дали ще се получи наградата. Естествено в голяма част от случаите тя не се получава.
Представете си, че имате един капитан на кораб от времето на Великите географски открития и има два острова - единия се казва Цел, а другия се казва Награда. Пред острова Награда има рифове, които не се виждат. Самият остров е красив и пълен с всякакви мамещи капитана бъдещи негови притежания. Островът Цел е скалист, даже враждебен, най-вероятно и обитаван от канибали и шамани. Като всеки капитан от онова време, нашия приятел има тръба за далечно виждане, т. нар. монокъл и той избира какво да гледа през него. Единственият постижим път до блестящия под искрящото слънце остров Награда е като се мине през целия остров Цел, чак до задната му страна и се преплува тихия, спокоен провлак между двата.
Много от капитаните започват да гледат през монокъла само към Награда и тръгват директно натам. Съответно се натъкват на рифовете и или кораба им се разбива в тях или се връщат обратно и си казват “еми тази награда е недостъпна за нас, то така е измислено да не можем да я постигнем” и започват да псуват адмирала, който ги е пратил там. Ние също трябва да изберем към кой остров да се отправим, но това изцяло зависи към кой остров гледаме през монокъла. Това е положението, биноклите са измислени по-късно.
За мен винаги целта е била на първо място, независимо на каква позиция съм бил и с какво съм се занимавал. Да си мислиш колко ще изкараш като лична награда, е лимитиращ фактор в бизнеса, особено там, където работиш в екип, дори да постигнеш целта качеството не е същото, защото няма отдаденост.
Всеки път, когато съм се вторачвал в някаква особено привлекателна награда – високо заплащане, готин служебен автомобил и т.н., винаги съм се натъквал на гадни островърхи рифове с криещи се акули, които естествено или изобщо не се виждат или съм ги виждал твърде късно, а още по-често съм се правил, че не ги виждам и съм си казвал „Я какви интересни усмихнати рибки“. Колкото е по-красив остров Награда, толкова рифовете са по-смъртоносни. Не казвам, че не трябва да се стремим към наградите, но да си знаем, че пътят към тях минава през чукарестия остров или най-често архипелаг Цел. Стигнете ли Целта, Наградата става и по-ясна и реално достъпна, а и заслужена. Единствено заслужената награда е тази, която остава при нас, другите по незнайни пътища ни се изплъзват много скоро.
Не се опитвайте да съблазнявате служителите си с награди, защото така им насочвате монокъла към грешния остров. Фокусът върху плячката във войната е най-сигурният начин да я загубиш, защото когато започваш да нападаш беззащитни градове и да грабиш, твоите войници и офицери стават все по-тромави поради заграбеното. Стават все по-малко отдадени на войната, тяхната задача в един момент става да си пазят заграбеното, а не да воюват.
В много организации основната цел не е да превземат крепости, а да се опитат да плячкосат някой тих и спокоен оазис, а после техните войски ще се върнат не като победители, а като награбили се разбойници. Никой не помни разбойниците и плячкосващите или поне не с уважение. Помнят се тези, които са имали ясни цели и са ги постигнали, никой след време няма да ви пита какви награди сте получили, но всеки ще ви пита какво сте постигнали, какви крепости сте превзели.
Не бъркайте тези свързани, но крайно различни по своето естество понятия Цел и Награда, за да не ви запомнят като плячкосващ башибозук.
