В специалното ни издание на Алманаха на успешните бизнеси в рубриката за "Грешките в бизнеса", помолихме адв. Христо Ботев да представи неговата гледна точка за грешките. И ето как изглеждат те през неговата призма.
------------------------------
„…То така си беше, не зависеше от мен. Пък и Ретроградният Меркурий, точно тогава…“
Правим ли грешки и признаваме ли си ги? Това е въпрос на морално съзнание. Думата „грешка“ в Тълковния речник на българския език е синоним и на „грях“. Доколко грешките са и грешни, зависи от последствията и от механизма на допускането им.
Може да звучи нескромно, но в моята работа аз се явявам мениджър на човешки съдби. Естествено, всеки мениджър чрез действията си, ръководейки даден бизнес, се явява такъв, защото от успехите му зависи съдбата на служителите, размерът на възнагражденията им и т.н. Както казах, „нескромно“, аз съм мениджър на съдбата от първо ниво. При даден казус моя е отговорността как ще поднеса ситуацията на човека, за да може той да вземе най-правилното решение за своята съдба. Не бягам от отговорност, но на никого не мога да кажа да се признае за виновен за извършено престъпление, когато се счита за невинен, независимо от събраните доказателства в негова вреда, или обратното - човекът да иска да се признае за виновен, въпреки че няма доказателства за това.
Грешките, които са ме учили, са основно две и те са взаимно свързани - поемането на повече работа, отколкото позволяват силите и възможностите да се свърши, което, от своя страна, води до невъзможност за всеки казус да мога да проуча нещата докрай, да не дам докрай страст и познание, за да задам правилната насока. И това е често срещано явление - увеличаването на клиентите, които не могат да бъдат пълноценно обслужени, при професионалисти, след като натрупат известен опит и успехи. Тогава може да се появи подценяването на казуси и ситуации.
В крайна сметка бих казал, че се научих: когато не можеш да свършиш нещо с отдаденост и удоволствие, по-добре да не го правиш и да дадеш възможност на някой друг да го свърши.
Между другото, малко известно е, че думата „удоволствие“ в българския език произлиза от старобългарската дума „уд“, с която се е свързвало всичко излизащо извън човешкия торс - крайници, нос и т.н., и след това обкръжаващия го свят. За да се чувства доволен човекът, е трябвало да даде „воля“ на тези неща, за да се стигне до „удоволствие“.
Ако не вършиш работата си с удоволствие или го правиш механично, ако не се грижиш за семейството си или го вършиш също механично, ако не живееш, без да освободиш своите „уд“, в крайна сметка ще се стигне до оправдания като: „А защо пък точно аз да съм сбъркал? То така си беше, не зависеше от мен. Пък и Ретроградният Меркурий, точно тогава…“.
