Миналата година на „Алеята на книгата“ на щанда зад този, на който бях аз, от време на време присъстваше и забележимо възрастна двойка. Мъжът - Матей Стоянов и неговата съпруга, и двамата изглеждаха, че са принадлежали към кръга на софийската бохема от втората половина на миналия век. Матей Стоянов е достолепен, висок, вече в напреднала възраст господин и истински господин, макар че през по-голямата част от живота му са се обръщали към него с „другарю“, такива са били времената.
Станаха ми много симпатични и си купих двете негови книги. Прочетох първата, а сега по време на пътуванията си чета втората. Книгата „Всеки си има своето“ е съставена от негови спомени и случки, свързани с известни софийски интелектуалци и бохеми. Точно една от описаните случки, на която се смях с глас, а после и ми стана тъжно, е причината да започна този кратък разказ.
В основата на историята е Александър Дяков /или Сашо Дяков, както го нарича Матей Стоянов/ - известен за времето си художник-постановчик и провокативен скулптор, една от значимите фигури на бохемска София. Някъде по времето на застоя български творец и приятел на г-н Дяков, посетил по творчески дела Париж и си купил оттам палто. Но не какво да е палто, а такова, каквото никой друг в София нямал, палто, което правило впечатление от две преки, абе френска работа. Та този владетел на палтото имал среща със Сашо Дяков в известен тогава ресторант, но понеже искал много да се похвали, вместо да си остави палтото на гардероб, както е било прието, влязъл облечен с него и направил почетна обиколка на ресторанта, все едно търси някой, след което се върнал и го оставил на гардеробиерката. Седнал си човекът на масата и тъкмо да си поръча, Сашо Дяков му забил камата с репликата: „Хубаво палто, много хора си купиха такива напоследък.“
Приятелят му се втрещил и едва ли не извикал нещо от сорта на - как така, аз го донесох от Париж, такова друго няма в София, на което получил смъртоносен отговор: „Не знам откъде си го взел, но такива палта пуснаха в ЦУМ по 18 лв. парчето.“. Това обаче не било достатъчно, Сашо Дяков се извинил за момент, все едно отива до тоалетната и срещу бакшиш от един лев, се договорил с гардеробиерката, че всеки негов приятел, който дойде да дава палтото, а той да влиза с него в салона. Речено-сторено и дефилето започнало. Собственикът на палтото бил ни жив, ни умрял. В книгата не става ясно дали го е носил след това, а аз мисля, че е било изядено от молците в някой орехов трикрилен гардероб.
Четейки тази история, се замислих колко сме уязвими, когато купуваме или по-скоро се опитваме да купим своя статус и индивидуалност чрез марки, облекло, коли, часовници и т.н. Винаги има шанс някой да ни надцака, дори да сме едва ли не на върха на хранителната верига. Аз самият съм фен на скъпите, редките и брандови неща, но се стремя моето самочувствие и облик да не зависят от тях. Тези притежания трябва да са ни само аксесоар, да подчертават, а не да създават нашия образ. Марковите нещица са чудесни, когато допълват маркова личност, иначе винаги ще се намери някой Дяков и ще ви срине, и то не така дружески, както го е направил той, а брутално, варварски. Подбирайте какво носите и как го носите, особено ако сте собственик или мениджър. Тези под вас ви гледат всеки ден и то внимателно и ви преценяват не по това какво сте облекли, а как ви стои и дали ви ходи като цяло. Затова не се разпускайте много, особено ако сте мъж над 50-те, като мен.