Всички вече сме подвластни на малкия и големия екран. Филмовата индустрия бълва колосална продукция. В последните години виждаме, че и родното кино започва да се събужда. На малкия екран българските сериали приковаха милиони зрители. За това, какво се случва с със седмото изкуство, разговаряхме с един от най-изявените ни кинокритици, Геновева Димитрова. Завършила е руска филология в СУ "Св. Климент Охридски" и кинознание в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". От 1990 г. е редактор "Кино" във в. "Култура". Преподава "Филмов анализ" в Нов български университет.
Г-жо Димитрова, накъде върви българското кино? Все пак за последните една-две години излязоха родни заглавия... А и кинопрожекциите с български филми вече са пълни. Дали вече започват да се „случват” нещата? - Важната рекапитулация е, че от всички изкуства българското кино се включи най-енергийно в артикулирането и осмислянето на трагикомичната специфика на прехода и последвалата безизходица - обществена и индивидуална. И, ако преди години се радвахме на спорадични успехи като „Писмо до Америка”, „Емигранти” или „Мила от Марс, появата на „Дзифт” и „Източни пиеси” сякаш отпушиха енергията, особено тази на младите. Нароиха се доста филми – и авторски, и жанрово разнообразни, някои от тях - независими, т.е. създадени без участието на държавата. От началото на ХХІ век само дебюти са носители на „Златна роза”, а през 2010 дори се заговори за нова вълна – на оцеляването... Прочее, „Обърната елха” на Иван Черкелов и Васил Живков (също дебютант в игралното кино) спечели най-високото международно отличие за киното след 1989 – Специалната награда на журито от Карлови Вари 2006. Радостно е, че киното ни натрупва все повече международно признание, а и родната публика проявява любопитство към него, но с мизерните държавни субсидии, хроничното неспазване на Закона за филмовата индустрия, скандалите във филмовата общност и без фонд „Българско кино” и нормално разпространение не съм бодър оптимист за бъдещето му. Да видим какво ще стане с проекта за Стратегия за развитието на културата... Що се отнася до зрителския успех, тук напоследък съществува сериозен проблем – с дръзката си реклама и агресивно шаржова стилистика „Мисия Лондон” вкара 380 хиляди зрители в мултиплексите (да не забравяме, че повечето градове останаха изобщо без кина) и сякаш „повлече крак” за „Тилт”, „Стъпки в пясъка” и другите нови заглавия, но инерцията не бе достатъчна. Така стойностни филми като „Подслон” или „Аве”, отрупани с фестивални награди, бяха пренебрегнати от публиката за сметка на популистки ширпотреби, като „Операция „Шменти капели” или „Чужденецът”, които забавляват на примитивно равнище и нямат общо с изкуството (както, прочее, донякъде и самият „Мисия Лондон”). Според мен, това е резултат от вулгаризирането на ценностната система на българина на всички равнища и превръщането на долнопробността в норма. Нормалният кинематографичен процес предполага паралелното съжителство на артхаус и мейнстрийм, на стари и млади, стига да са талантливи... Друг е въпросът, че примитивизирането на вкуса е вече глобален процес.
Как оценявате родните телевизионни сериали? Те събраха висок рейтинг, а и актьорите получиха огромна популярност, дори някои вече се преекспонират... - Бумът започна преди 2 години с фурора на „Стъклен дом”, продукт на частната bTV и “Камера” ООД (част от СИА Адвъртайзинг, създала и „Мисия Лондон”). Той успя да консолидира тв-аудиторията – гледаха го дори младите мъже, недосегаеми за патриархалната сантименталност на турските сериали. Първият сезон на „Стъклен дом” се характеризира с актуалност, достоверност, мащаб, технологичен размах и самочувствие, съотносими с най-стабилните чуждестранни продукции. Телевизия гледам рядко, но за него бях залепена. След като посече лошия имидж на българските сериали, СИА завъртя „Под прикритие” в обществената БНТ със същите сценаристи. В негова полза „Стъклен дом” бе съсипан, останалите сериали по bTV са пошъл ерзац и не стават за гледане, но тя продължава да бълва – обещават ни още 4. Частните телевизии да си правят, каквото искат, но не мога да разбера как така обществената БНТ гони рейтинг в праймтайма с криминалето „Под прикритие”, където са вложени държавни пари поне за няколко нискобюджетни филма. В крайна сметка, колкото и да се оттласкват от останалите, сериалите на СИА не надскачат комерсиалното клише с нескопосана драматургия. Не ми се вярва някога тук да се появи нещо от класата на „Туин Пийкс”, тъй като сериалите се правят не с въображение, а с калкулация.
Бизнес ли е киното или изкуство? - Разкрачено е между двете, защото, за разлика от другите изкуства, киното е немислимо без индустрия. Родено през 1895 от любопитството на бизнесмените братя Люмиер, чрез авангардните естетически експерименти през 20-те години на ХХ век то влиза в семейството на легитимните музи, с раждането на авторското кино през 50-те се превръща в елитарно изкуство, а днес, въпреки че все по-често свестни и независими филми печелят „Оскар”, Холивуд неуморно пуска блокбастъри, един от друг по-тъпи, и продължава методично да залива света с глупост и да трупа печалби, макар и по време на криза.
Какво трябва да направи държавата в помощ на българското кино? Трудно е да се финансира една продукция. Още повече, че в световен мащаб държавите не финансират киното си, а това го правят продуцентски компании. - Час по-скоро трябва да се приеме дългосрочна стратегия за развитие на киното с ясни правила и перспективи, а също и Закон за меценатството. Разбира се, че филмовите проекти се финансират мъчително, но сериозните продуценти, получили макар и минимална българска субсидия, намират начини да запълнят бюджета: с привличане на чуждестранни копродуценти, с кандидатстване в европейски фондове и програми... В САЩ филмовата индустрия е твърде мощно свързана с Уолстрийт, за да бъде субсидирана от държавата, но в Европа, а и в Азия, киното се подкрепя. В цивилизованите страни има изработени механизми за финансиране – примери са Франция, Германия, Великобритания, Швеция, Дания, Холандия... От друга страна, едва ли би се случил бумът на иранското, турското, румънското, а напоследък и на гръцкото кино без далновидните държавни инвестиции – там се правят много филми с ниски бюджети и резултатите са налице... В тези страни управляващите са наясно, че киното е част от визуалната памет на нацията, важен сегмент от нейната духовност. За жалост, финасовата криза доста силно удари киното, в момента се събира подписка в защита на емблематичната италианско киностудия „Чинечита”, а в Унгария положението е направо катастрофално. Ужасявам се, че и на нашето кино може да му се стовари поредната секира.
Какво мислите за тегленето на филми през интернет? Дали така до киното не могат да стигнат повече хора? - Самият генезис на киното е свързан със симбиозата между технолигиите и изкуството. Ако в края на ХІХ век киното е започнало като евтино панаирджийско зрелище за петаче, с настъплението на мол-културата от края на ХХ век става все по-скъпо и унифицирано удоволствие. Днес май само по време на фестивали или на 3D прожекции си струва загасването на светлината в салона и гледането на филма на голям екран, но пък преживяването е екстазно – например „Имало едно време в Анадола” на Нури Билге Джейлан или „Пина” на Вим Вендерс. Навремето станахме киномани от деца, защото имаше репертоарно разнообразие, много салони, студийни кина, кинолектории, т.е. съществуваха условия да си изградим висока филмова култура... Сега, въпреки че младите гледат лакомо филми по интернет, в преподавателската ми практика имам случаи студенти по кино да не знаят Фелини или Бергман, да не говорим за Иван Черкелов. Това е следствие не само от интернет-обсесията, а и от всеобщия културен срив. Но пък, за щастие, има и студенти, които ме „отварят” за маниашки филми, свалени именно по интернет, тъй другаде като няма къде да се видят. Без сайтовете нямаше да е възможна актуалността на книгата ми „Въртележки на абсурда. Руското игрално кино (1991 - 2011)”. Но, честно казано, от нетърпение гледам даден филм на компютър, а после му се кефя на голям екран. Иначе всяко пиратство е гадно, включително и това по интернет.
Какво се случва в световното кино, какви са новите тенденции? - Все същото - ескалацията на 3D, бродещите фабули, вечната криза на сюжетите и безмозъчните продължения по холивудски. За мен най-важни са автентично-камерните търсачества подир човека и абсурда на живеенот в алтернативното нискобюджетно кино от САЩ, Латинска Америка, Азия и Русия. В този аспект бих препоръчала режисьорските филми на Джордж Клуни – неравни са, но са важни. Освен това, от няколко години насам властва тенденцията „краят на света”, която обема най-значителните заглавия напоследък: „Бялата лента” на Михаел Ханеке, „Елена” на Андрей Звягинцев, „Меланхолия” на Ларс фон Триер, „Торинският кон” на Бела Тар, „Дървото на живота” на Терънс Малик, „Фауст” на Александър Сокуров... На всичкото отгоре, киното и литературата се обединяват в метафизичната разправа с човешкия род през сходни перверзни метафори – например пластичната хирургия в „Кожата в която живея” на Педро Алмодовар (по мотиви от романа „Тарантула” от Тиери Жонкеи) и „Карта и територия” на Мишел Уелбек. Но, както човечеството се тресе от пророчествата за гибелта му, австриецът в Париж Хенеке, създал едни от най-апокалиптичните филмови визии за хорския крах и спечелил „Златна палма” с ужасяващия „Бялата лента”, тази годиня я грабна отново с куриозно хуманния „Любов”...
Има ли в България истинска кинокритика? Въпреки че гилдия „Критика” в Съюза на българските филмови дейци набъбва до безсмислие, а и всяка година Българската филмова академия връчва награда за оперативна критика и теория, само неколцина са активните критици у нас. Умишлено не казвам влиятелни, както е прието в чужбина, защото тук днес подобно елитарно занимание по презумция е маловажно – приоритетите са други, т.е. малцина са ценителите на компетентността, дълбочината или радикализма на анализа. Така че статутът на професията ни е сринат. От една страна, към филмовата критика се протегнаха лаици от кол и въже – само бръснещ поглед по форуми и сайтове ще докаже правотата ми. От друга страна, подмяната на ценностите, ерго - и на елитите свиха възможностите за изява на критическата експертност до оскъдната територия на в. „Култура” и сп. „Кино”. Така че критика като сегмент от кинематографичния процес няма. Има отделни критически гласове. И не са гръмогласни.
Случвало ли се е да има разминаване във вашата оценка за даден филм и възприемането му от широката публика? - Естествено. Рядкост е пристрастията ни да съвпадат. Открай време е така. Когато на София Филм Фест 2006 ирландският филм „Адам и Пол” спечели и Голямата награда, и тази на ФИПРЕССИ (Международната асоциация на филмовата критика), в чието жури бях, сръбският режисьор Сърджан Драгоевич, председател на голямото жури, ми каза: „Явно, светът е станал по-добро място за живеене, след като с критиката сме единодушни”. Ситуацията беше щастливо извънредна.
Не сте ли изпитвала желание да бъдете сценарист или режисьор на филм? - Като дете мечтаех, естествено, да бъда актриса. Докато посещавах Студията за художествено слово на Саша Филипова и Иван Гадевски, светла му памет, към Плевенския драматичен театър, се запалих по театралната режисура. После – по журналистиката. Междувременно четях и гледах архивни и нови филми като луда. Накрая филмовата критика ме закова с въодушевяващата си хибридност от знание и интерпретация, анализ и игра. По времето на следването в НАТФИЗ нашият киноведски клас си издейства Георги Дюлгеров за преподавател по режисура. Така попаднахме като асистент-режисьори във филма му „Лагерът” (1990) и изиграхме малки роли. Мяркам се бегло и в „Пату” (2005) на Станислава Калчева, а след това написах сценария за документален филм „Скици, скици” – първият, посветен на столичния нощно-клубен живот или новата българска оргиестичност, от който тя и продуцентът-оператор Иван Тонев направиха „Нощ в София” (2008). Та такива ми ти дребни гастроли. Всъщност не мога да дишам без гледането на кино и писането за него. С всеки текст се старая да доказвам, че филмовият критик не е „рак отшелник, който се храни от творчеството на другите”, както бях прочела навремето в „ЛИК”. Не знам доколко успявам, но пък самата аз не си падам много-много нито по раците, нито по отшелничеството:)
