През последните години може би една от най-дъвканите и предъвкани теми е лидерството. Изписани са хиляди страници и са раздути стотици балони на тази тема. Откакто милениалите навлязоха в компаниите като служители, тази тема стана актуална, защото това поколение Y не признава авторитети и длъжности, а очаква от шефовете си да са лидери. Аз няма да изказвам дефиниции за лидери и лидерство, а ще ви разкажа за един лидер, който дори не осъзнава, че е такъв.
Поради семейни ангажименти последната година най-често посещаваната от мен дестинация е Милано и независимо дали като блеещ турист или дошъл за кратко по работа, опитвам винаги да направя разходка до Duomo и да седнем в един от ресторантите в Галерия Виторио Емануеле - да изпием по чаша вино със стриди или аперолче с тирамису, без естествено да се изхвърляме и в сметката, но най-вече в калориите.
Последният път седнахме в заведение, което се казва Galleria - няколко пъти преди това все нямаше свободни места на сянка. Това е нормално заведение за туристи с туристически цени и прилична кухня, с оберкелнер и сервитьори, всички с черни панталони, бели ризи и вратовръзки, нищо че е 30 градуса и сме леко като в оранжерия. Целият персонал беше облечен като за парад, начело със салонния управител. Както си седяхме, в един момент покрай масата, като привидение, тихо мина старец, който отнесе чинията ми с черупки от стриди, а в нея имаше само две. Оставаха да се насладя на още 4-5.
В първия момент даже не осъзнах какво се случва, а след малко същият този възрастен човек мина и ми донесе нова чиния за черупките, усмихна се и ме попита дали всичко е наред. Чак тогава „зацепих“, че това е собственикът. Както се беше появил, така и изчезна навътре, тъй като на касата го чакаше един от сервитьорите - тук персоналът не държи в себе си пари, всичко се отчита на мига.
Да, този собственик стоеше на касата, правеше кафета зад бара и когато нямаше там работа, излизаше в салона и отсервираше чинии, а походката му беше на човек, сменил и двете тазобедрени стави. Той също беше с риза и вратовръзка, но отгоре и с жилетка - явно годините си казват думата и дори на 30 градуса навън при отворени врати климатикът се усеща.
Реших да си поговорим и влязох вътре до касата, разпитах го на колко години е, от кога е тук и най-вече защо още работи или както го разбират много хора – „се мъчи“. Отговори ми, че е на 86 и че още е млад, посочи ресторанта, където бяхме седели миналия път, и каза: „Ето, конкуренцията е на 88!“. Сподели, че всеки ден е на работа и че така е от юношеските си години. Не ми беше удобно да питам, но имам чувството, че дядо му е стартирал този бизнес и е взел помещението лично от крал Виторио Емануеле...
Но какво общо има с лидерството?
За мен личният пример е най-важната част от лидерството. Ако ти закъса колата в пясъка на Сахара - слизаш да буташ, както е правил фелдмаршал Ромел. Ако си собственик на ресторант, правиш кафета и отсервираш чинии - няма значение, че си на 86 - това или го има в теб, или не. Точно това е нещото, което липсва на много нови собственици на бизнес или на второто и трето поколение наследници на изградени вече компании.
Попитах дядото защо е с вратовръзка и той ми каза – „… е, как защо? Нали и персоналът е с вратовръзки, а и този отсреща е така“. Загледах се в по-възрастния от него дядо, собственик на отсрещното заведение - и той беше с риза и вратовръзка в 30-градусовата жега - закопчан догоре и с тиранти, само панталонът му беше с типичната кройка за първите серии на „Кръстника“ с доста висока талия, минаваща над пъпа.
Тези двамата бяха жива история на това място и пример за своите служители - категоричен и едновременно толкова тих.
Лидерството не е задължително гръмко. Понякога примерът и ритмичната подкрепа на екипа са достатъчни, за да бъде мотивацията на високо ниво.
След като си направих снимка с дядото, с когото си поприказвах (на снимката горе), той отново отиде да направи капучино, въпреки че беше към 15 ч. и според италианците капучино не се пие след 12, но какво да се прави - туристи. Минавайки покрай салонния управител, той се усмихна и ми каза тихо: „Благодаря, че си поприказвахте с шефа, комуникацията с клиентите му липсва най-много. Въпреки че е тук всеки ден, вече рядко някой го заговаря заради възрастта, а повечето от нас сме тук именно заради него, нищо че е на 86!“.
Много от вас могат да кажат, че той е собственик, нали изкарва пари? Повярвайте ми, никой на 86 не мисли за това какви пари изкарва за себе си. Както казва великият одесит Жванецки: „На старини имаш пари, но те вече не ти трябват.“ Този човек, а и съседът отсреща, не са там заради парите, те са там, защото изпитват дълг и имат чест. Срам ги е да си седят в къщите и нищо да не правят, което всъщност е мечта на много голяма част от представителите на следващите поколения.
Лидерството не зависи от пол, националност и възраст, всичко идва от сърцето.
Преди няколко дни един от клиентите ми разказа за един мениджър в голяма компания, който бил назначен за кънтри мениджър в Словения, защото нещата не вървели. Новият шеф бил перуанец, английският не му бил много силен и на всички в началото им било много странно как така перуанец ще се оправи в Любляна. Не след дълго обаче нещата потръгнали и след година Словения била давана за пример пред другите балкански страни като най-добре представящия се пазар. Ще се запитате - как така? Ами чисто и просто перуанецът ходел постоянно със служителите си при клиентите, навирал се навсякъде, за него нямало директорски кабинет и кожен стол, непрестанно бил в движение с хората си и нещата се случили.
Така че, няма оправдание да не сте лидер, стига да имате желание.
