Още от зората на международните търговски връзки и отношения и извършването на чуждестранни инвестиции, е залегнал проблемът с международното двойно данъчно облагане. Дори и днес данъчният субект на една дръжава, извършващ стопанска дейност в друга държава, често е задължаван да заплаща данъци, както на чуждестранната, така и на собствената си данъчна администрация. Това много често е било причина да се избягва и ограничава извършването на чуждестранни инвестиции и да се накърняват интересите на бизнеса и предприемачите от всички сегменти. В този смисъл, двойното данъчно облагане е един икономически зловреден и нежелан ефект, който всяка една уважаваща себе си модерна държава се старае да избегне чрез сключването на редица международни нормативни актове с други държави за избягване на двойното данъчно облагане. Също така, редица съвременни правни системи, в това число и българската, са въвели вътрешни материалноправни норми, които да уреждат и избягват двойното данъчно облагане в случаите, когато няма сключена спогодба в този смисъл. По този начин, съгласно чл. 14 от Закона за корпоративно подоходно облагане /ЗКПО/ и чл. 76 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица /ЗДДФЛ/ независимо от факта, че няма спогодба с дадена държава, платеният в чужбина данък се приспада от този дължим в България.
В световен мащаб, основните принципи при международните договори, за да се избегне двойното данъчно облагане, са:
1. Данъчният субект заплаща в чуждестранната държава (тази по източника на дохода) съответния данък и ползва в държавата, за която същият е местно лице данъчен кредит в размер на заплатения вече данък. Например, български гражданин, получил доход от дивидент от руско дружество, приспада платеният данък в Руската Федерация от дължимия в България. 2. Данъчният субект може сам да избере в коя държава да заплати данъка – в държавата, от където е източника на дохода или в която е местно лице. 3. Определени видове доходи са освободени от облагане с данък и в двете държави. Например дивидент, изплащан от една държава членка на ЕС на данъчно задължено лице на друга държава членка, е освободен от данъчно облагане.
На плоскостите на международните данъчни правоотношения и на националния материален данъчен закон, българската данъчноправна система е достигнала равнището на почти всички останали развити държави и водещи световни икономики, но в практическото прилагане на Споразумение за избягване на двойно данъчно облагане (СИДДО) са налице редица противоречия и практически и процедурни проблеми затрудняващи и обременяващи изключително много бизнеса.
За да може да бъде приложен режима, на което и да е СИДДО, чуждестранният инвеститор, реализирал печалба повече от 500 000 лева, следва предварително да получи разрешение от НАП, съгласно процедурата предвидена в раздел III на глава шестнадесета на данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. За целта чуждестранното лице трябва да докаже пред българската данъчна администрация наличието на основанието за прилагане на режима за избягване на двойното данъчно облагане. То трябва да декларира, че е действителен получател на дохода, да представи всички доказателства като договори, търговски книжа и документи свързани със съответната сделка и т.н. В противен случай, ако не бъдат спазени тези изисквания, ощетен ще бъде представителят на българския бизнес, който органите на НАП ще санкционират да внесе данъка за сметка на чуждестранния инвеститор, ведно с дължимите лихви.
Освен това, тази процедура задължително се прилага предварително, преди да бъде изплатен дохода на чуждестранното лице, съответно преди да се освободи от заплащането на данък. Срокът за това е минимум 60 дни от представяне на нужните доказателства. На практика данъчната администрация не винаги се произнася в срок или изисква ненужни или допълнителни доказателства, което искане често е точно преди изтичането на срока и по този начин производството може да се забави с месеци. При отказ, процедурата по обжалване може да продължи с години.
следва втора част
