С годините съм се научил да не ме дразнят мързеливите, скатавките, излишно натегачите или пък изкуствено ентусиазираните. Всички те по някое време започват да се осъзнават или да издишат, а мързеливите искат или не, свършват нещо.
Натегачите им омръзва да се натягат, ентусиазмът им в един момент бива скършен от някоя простотия във фирмата. Дори скатавките в един момент излизат наяве. Единствено самоповярвалите си в своя гений и професионализъм са перпетум мобиле - няма спиране, няма свършване. Пазарът го плюе, а той мисли, че вали дъжд.
Високото самомнение в последно време започна да е заразно като испанската треска от началото на 20. век и КОВИД взети заедно. Всеки ти дава акъл как да направиш милиони, да продаваш апартаменти за по половин милион, а той самият два кламера не е продал, но знае „сичко“ - чел е и е гледал ютуб.
Когато ми кажат, „Продавам фотоволтаици“ или тръби например, отговорът е откровено ужасяващ: „Е, не съм продал, но ги продавам“. Смята се за спец в областта, а като не стане, след три месеца ще продава аргонови заваръчни апарати. Дори тези, които наистина са продали два апартамента или са някакви мениджъри в мултинационални компании - малко по-спокойно. Както е казвал Пената на “Нашите” – националния ни отбол по футбол, през незабравимата 1994 – “Айде малко да се уважаваме, а?!” Това съм го запомнил от биографията на Стоичков и ми стана любимо като лаф.
Когато си повярваме най-много, тогава идва най-силния шут в задника. Самоповярвалите си са като зомбита в съвременен хорър - няма отърване от тях, ти го трепеш, той продължава да си вярва, че е по-най-велик в продажбите, в презентирането, в предприемачеството и т.н.
На младите можем да простим това свръхповярване в себе си - за младостта това е част от натюрела. Така или иначе, ако не днес или утре, то след година някой шеф кръстоска между корпоративен задник и краля Слънце, ще им покаже къде зимуват раците. Но за старите кучета няма прошка.
Както казваше проф. Вучков „Абе, аланколуу!“.
Ти, който се смяташ за недооценен в бизнес галактиката, неразбран гений, един бизнес Ван Гог, но с две уши, защо си мислиш, че след като до момента си тъпан безподобен от другиден ще се превърнеш в цигулката на Паганини и от теб ще произлизат велики и незабравими бизнес идеи и най-вече тяхното реализарне?! Слез от клона, няма гениалност в теб, няма идеи за милиарди, няма да създадеш следващия Линкедин или Фейсбук…
Изпаднали от кораба-майка, много от тях се реят във въздуха, решават, че могат да дават акъл на всички и навсякъде, да се превърнат в тренери, ментори, коучове и консултанти.
Друг много готин момент е, че тези бизнес гурута, поради високата си самооценка, се оценяват и се сравняват със себеподобните си в Лондон и Франкфурт, и на принципа „аз да не съм по-малко от тях“ дават такива цени, та после българският бизнес като чуе думата консултант и т.н., започва да си връзва кесията на три възела още като види, че му звъниш.
Но слава Богу, за много от тези неразбрани гении, българските компании са твърде ниски топки. Те са достойни единствено за борда на Тесла или НАСА, или хайде, от тях да мине, на Топлофикация – ако не е всепризнато, поне да падат кинти и да се прави – нищо.
Те говорят с 80% термини от Блумбърг и 20% диалект от Попово. Така че, не ги разбират нито в Попово, нито в Тесла, но това е проблем на Тесла, не техен.
Ако си мислите, че съм зъл, това е защото съм на диета и защото ми е омръзнало от самозабравили се типове, от хора, които минират пейзажа в дадена компания и отлитат уверено към следващата, а ние после гребем курешки.
Та ако сте от бизнес недооценените гении, поне си отрежете ухото да си приличате по нещо с Ван Гог!
