Мразим Бойко, вече мразим и Слави, а са минали няма и 10 дни от изборите, мразим и Ники Василев, ще намразим и следващия номиниран за министър-председател, мразим Царя, мразим Нинова и Мая и кой ли не още и това мразене е повсеместно и ежедневно. Мразим чуждите инвестиции, защото източват страната ни, мразим българските собственици, защото са забогатели докато ние си бъркаме в носа, мразим експатовете, защото взимат луди пари и си живеят като Симеончо, мразим и българските мениджъри, защото са лизали чужди задници, за да станат такива и ни гърчат много.
За съжаление мразенето, освен че е национален спорт, е видим и на фирмено ниво - мразим търговския директор, защото нищо не прави, а взима егати парите, мразим търговците, защото по-цял ден бръмчат с колите и пият кафета с клиентите, мразим човешките ресурси, защото е шпионка и се държи надменно, мразим производствения директор, защото е от сто години във фирмата и има протежета, а и се натиска с главната счетоводителка, мразим склада, защото не се съобразяват с това, което искаме, но най-вече мразим клиентите си, защото не купуват всичко от нас, имат претенции и на всичкото отгоре се пазарят или ни заплашват, че ще пазаруват от друг доставчик.
Не знам дали сте карали кола с дръпната ръчна спирачка, но от доста дълго време цялата страна, както и голяма част от икономическите субекти се движат напред, но с дръпната ръчна спирачка. Тя е омразата и дребнавостта, които ни държат заклещени като танкера Евъргрийн насред Суецкия канал. Всъщност тази омраза избуява, защото няма алтернатива. Когато няма идея на национално или корпоративно ниво, ако се работи само за пари и за нищо друго, ако се мисли как да ни е по-лек живота, а не как да постигнем повече, тогава омразата се явява защитна реакция на липсата на смисъл.
Това, което липсва на голяма част от младите хора в България, не са добрите заплати или ръст в кариерата - това го има. Липсва им идея защо да останат в страната, защо да се развиват тук? Част от тях го намират, но друга - не, защото тази звезда не грее, а мъждука и то при ясно небе, а не с облаци, като тези в момента.
Идеята и самочувствието са пряко свързани, в случай че се разчита на самочувствие генерирано от пари, то те наистина трябва да са доста и трудно постижими, а сумата постоянно расте и в един момент става непостижима.
Националната идея би могла много да помогне и на корпоративната. Много е трудно да мотивираш персонала си, ако навън той е постояно демотивиран поради тотален нихилизъм.
Да спрем да се мразим!
На първо място да спрем да мразим собствениците на компанията, шефовете си, колегите си, КЛИЕНТИТЕ!
Да спрем да мразим различните по убеждения, по ценз, по всичко останало. Само така може да освободим ръчната и да се изстреляме напред.
Не е лесно да се опиташ да се поставиш на чуждо място, да ходиш с чужди обувки, но понякога е задължително, за да разбереш защо другите така реагират в на пръв поглед изключително прости и еднозначни ситуации.
Липсата на добра комуникация между отделите и липсата на разбиране, е основата на демотивацията на служителите - не са парите, а са дребните камъчета в обувките. Ежедневната комуникация или по-скоро липсата й, е най-често срещания демотивиращ фактор в компаниите, а това идва от нежеланието да се поставим в ситуацията на другия. Лимитиращите вярвания са основата на омразата в компанията. Може думата омраза да ви се струва твърде силна, сигурно в редица компании не е точно омраза, а безразличие, изолираност, недооцененост, но това са кълновете на омразата и е въпрос на време тя да се сдобие с жилаво стебло.
Ако сте собственик или ръководител на компания, стремете се да създавате временни екипи с разнообразни задачи, като в екипите вкарвайте хора от различни нива и отдели - така ще им дадете прекрасна възможност да се опознаят и то без да са изпили на тиймбилдинга по три големи ракии.
Полагайте усилия да изградите колективни нагласи базирани на зачитане на чуждите качества и най-вече уважение на чуждия труд, пък бил той и на най-обикновения бачкатор.
