fbpx Записът на заповед и менителницата | твоят Бизнес - списание за предприемчивите българи

Записът на заповед и менителницата

Съгласно изискванията на търговския закон плащането на записа на заповед се удостоверява единствено с подписа на кредитора на лицевата страна с бележка, че е платено. Плащането по договора за кредит или лизинговите вноски, няма да помогнат на длъжника да се защити ако не е изрично уговорено, че записът на заповед е издаден във връзка с обезпечаване изпълнението на даден договор (продъжение от www.tbmagazine.net/statia/zapist-na-zapoved-i-menitelnicata.html).

Размишлявайки върху този параграф 22 винаги се сещаме за следните становищата на едни от видните юристи в правната доктрина: „Целта и интересът са творец на цялото право”(Рудолф Йеринг), „Само невменяеми хора могат да се задължат без правна цел” (проф. Любен Диков).
Тоест зад една търговско-правна сделка винаги стои някаква причина, някакво правно и икономическо основание. Как тогава без причина и безусловно ще се задължавам да платя по запис на заповед, задължението което вече съм платил по договора за кредит? Защо кредиторът ми да се обогатява неоснователно за моя сметка? Липсата на изначално основание и каквото и да е причина да платя на дадено лице определена сума пари, би означавало да му ги подаря, като последното е напълно недопустимо от кръга на търговските сделки, тъй като те са винаги възмездни.

Въпреки, че изглежда несправедливо и противоречащо на интересите на правните субекти, както и на житейската логика, до момента съдът, следвайки смисъла на закона, в повечето случаи отсъжда в полза на кредитора, упражняващ недобросъвестно правата си по записа на заповед. Надежда за справедливостта се открива в решение номер 439 от 03.07. 2007 г. на Върховния касационен съд, докладчик Любка Илиева, с което революционно и иновативно се опитва да се наложи становището, че: „Абсолютизирането на абстрактния характер на записа на заповед би довело до нарушаване на общата забрана в правото за неоснователно обогатяване, тъй като е възможно да се стигне до двойно плащане.”

В случая логиката на висшите магистрати е напълно правилна, но за съжаление това решение е постановено по стария граждански процесуален кодекс и не е задължително за съдилищата, за разлика от решенията на Върховния касационен съд, постановени при сегашната редакция на процесуалния закон (мотивите към т. 2 на тълкувателно решение от 28.09.2011 г. на ВКС).

Истината е, че за да се промени нещо съществено в тези случаи е нужна и законодателна инициатива. Например би могло да се въведе изискване в менителниците и записите на заповед, които не са издавани от кредитни институции, изрично да се посочва правното основание и основното правоотношение, въз основа на което следва да се извърши плащането. От друга страна до някъде законодателят осуети „процесуалната неприкосновеност” на събираемостта на менителницата и записа на заповед като даде възможност с немотивирано възражение длъжникът да спре предприетото принудително изпълнение, след което кредиторът се задължава да установи правата си в хода на обикновен състезателен исков процес. Но за да се довърши изцяло тази реформа е нужно изменение и в материалния закон.