Днес ще ви разкажа за два пешкира. Всеки от тях ми струва по 6400 долара.
Те са мостри от една сделка от преди повече от 20 години. Днес ги ползваме ги за пода, когато излизаме от душ кабината. Виждам ги всяка сутрин и вечер. Тези пешкири са символ на моят най-голям провал в бизнеса. Всяка сутрин те ми го напомнят и са ми един символичен компас.
Преди много години, освен основната си работа като търговски и маркетинг директор на „Джимис“, бях посредник и на една украинска рекламна агенция. Те ми даваха поръчки за всякакви рекламни материали - чадъри, монетници, табли и какво ли не още. Работихме добре и то няколко години, аз придобих самочуствие, че всичко върви по мед и масло. С моят украински партньор И.А. имахме доверие един на друг и въпреки, че от време на време имаше ядове, работата вървеше, защото си имахме уважението.
В един момент получих заявка за голямо количество пешкири. Сумата на сделката беше около 120 000 долара - за онези времена много сериозн. Лично щях да изкарам комисионна колкото две годишни заплати.
В Турция работех с посредници, какъвто бях и аз самият. Момчетата, доста по-млади от мен, имигранти от Туркменистан, работеха активно с руски клиенти и имаха доста контакти сред турските производители. Започнахме работа, получих мостри, изпратих две в Киев и оставих две за мен да сравняваме партидите, ако има ядове. Ето това са двата пешкира, които ползвам и до ден днешен.
Получихме първите 5000 бройки със забавяне от две седмици, но ги получихме. Направихме още едно плащане, но втората партида пропадна вдън земя. Твърдеше се, че била спряна от мобилна група на турските данъчни служби и конфискувана, т.к. шофьора бил забравил фактурата. Дали това беше измислица или истина, така и не знам и до сега.
До преди тази сделка имах практиката да пътувам почти постоянно до Истанбул - сам си наблюдавах стоката как се опакова, как се качва на каргото за Киев и т.н. Този път си повярвах, че може и аз, като другите бизнесмени, да си свърша работата по телефона и с мейли. Е, не стана!
В момента, в който се разбра, че няма да има повече доставки поради не занам си каква причина, аз дължах вече 22800 долара на украинците (двустаен апартамент в кв. Красна поляна, по това време). Тогава се метнах на нощния автобус, пристигнах в Истанбул, в Лалели на другата сутрин и ги намерих туркмените, още с неизмити зъби в офиса им, който им беше и квартира. Слава на бога се оказаха коректни в рамките на техните възможности и ми върнаха последните 10000, които не бяха дали на фирмата производител.
Така останах длъжник с 12800 долара. Чуствах се ужасно, търсех всякакви варианти за връщане. Приятелските отношения с И.А. си останаха, но украинската фирма спря да работи с мен. Аз върнах парите в рамките на няколко години с голям труд и зор, още си пазя тефтерчето където си пишех сумите.
Всяка сутрин пешкирите ми напомнят за този момент, от който съм си взел много поуки. Най-важната от тях е, да нe си мисля, че може да изкарам едни лесни пари с няколко телефонни разговора. Може и да има хора, на които им се получава, но явно аз не съм от тях.
Идеята, че ей сега от ресторанта Egg Lake City в Бизнес парка ще изкарам едни пари със звънене по телефона беше супер и че и аз съм като бизнесмените посредници беше привлекателен образ. Но и беше катастрофа за мен като подпалването на цепелина “Граф Цепелин” пред очите на цял Ню Йорк.
Нарочно съм избрал тези пешкири да се ползват всеки ден, всеки ден да ми напомнят за провала, предизвикан от прекомерното ми самочуствие.
Всеки има плоскости в живота, по които може да се хлъзне лесно. И аз съм така - лесно се пързалям в някои отношения, но двете хавлии с логото на украинския бирен бранд „Славутич“ ме държат като котва.
Всеки ден двата най-скъпи пешкира за мен ми казват: Внимавай с прекомерното самочуствие!