Със сигурност повечето от вас, които четете тези редове познавате режисьора Борис Панкин, дори и да не сте почитатели на изкуството на Мелпомена. Ако се смятате за средно интелигентен човек, то със сигурност знаете за изключително успешните режисьорски проекти, които са негово дело - „Коса“, „Ах, този джаз!“, „Оркестър без име“, Човекът от Ла Манча“. Спектакли, които буквално разтърсиха обществото и издигнаха сцената и зрителя на следващо стъпало. На 13 февруари тази година, Панкин поставя пециално създадена продукция за новият театър Сити Марк Арт Център (бившето кино Левски в столицата) - “Под знака на Ла Манча”.
В професионалната си практика има над 70 постановки. Борис Панкин има специализации в Рим и Берлин. Работил е в Канада като режисьор и сценичен мениджър. Има преподавателска практика по актьорско майсторство и режисура в НАТФИЗ “Кр. Сарафов” и Театрален колеж “Любен Гройс”. В момента е артистичен директор и ръководител на Програмата за Английска драма и мюзикъл на Американския Колеж в София.
Борис Панкин действа с огромен размах и не се притеснява да е директен в преценките си. Затова и реших да си поговорим за конкурентоспособността през неговата призма, колкото и абсурдно да звучи комбинацията бизнес и изкуство. Всъщност се оказва, че Борис е много навътре в нещата с мениджмънта и разговорът ни в едно столично кафене беше в бизнес посока. Един разговор пълен със сентенции и ясни послания пред и зад кадър.
Борис, конкурентоспособно ли е българското изкуство? Може ли да предложи продукт, който да бъде достоен за световната сцена?
- Разбира се, че да! Но това е като въпроса: „Може ли един човек да бъде добър?“ И отговорът е – „Да“. Нека видим обаче с какво разполагаме в момента – нямаме Милош Форман или Сам Мендес. Дори вече нямаме и певци, които да са от най-висока класа. Ако трябва да сме честни, българското изкуство не е марка. Дори и тракийското изкуство не е българско и аз нямам нищо общо със Севт, например - лично мен той не ме вдъхновява. Изкуството има много граници, въпреки че е универсален език. И по-лошото е, че някои хора ни занимават с незначителни проблеми на универсален език. Например, едно музикално произведение не е достатъчно да прескочи граници, за да намери своята публика поради самия му генезис. То трябва да предложи качество и нещо, което да те докосне.
Все пак Вие успяхте да поставите Стефан Цанев в Канада?
- Животът ми се е случи така, че на 30 г. емигрирах в Канада и работих всякакви неща. Девет позиции смених, за да се занимавам с това, за което съм учил – театър. Започнах от сценичен работник, за да минат 5 години и да стана режисьор, но не мога да кажа, че съм успял. Нищо, че за първи път съм поставил навън Стефан Цанев. Какво от това?
На световния пазар няма значение дали познаваш министъра или някой политик. Там получаваш субсидия спрямо представянето си. Моето хоби е киното и епизодично снимам в чужди продукции. Дори това лято бяхме двойка терористи с Башар Рахал, но стигаме до такива роли. Мисля, че езикът е огромна бариера. Няма български актьор, който да може да изиграе роля, за която да се яви и Ръсел Кроу, въпреки, че той е австралиец. Да, някои пробваха в Италия, изиграха епизодични роли, но никой не стана голямо име и не мисля, е ще сме свидетели скоро. Ще се случи, когато дойде поколение, което не знае кой е Тодор Живков и го интересува универсалните ценности. Сега имаме епизодични звезди като Григор Димитров, Крисия...
Имаме ли успешен мениджмънт на българските театри?
- Категорично не! Имаме стъкмистика. Трябва да се разбере чий ангажимент е културата? Ако е на държавата – то тя трябва да дава храна на хората, тоест да има какво да гледат. Директорството у нас е начин на употреба. Достатъчно е да се види афишът на театъра, който е поверен от данъкоплатеца на дадено лице. Погледнете в Младежкия, в Музикалния, в Сатиричния театри, Пловдивска опера - кой има най-много постановки? Директорът! Значи или това са едни изключителни таланти, избухнали покрай директорството или са заблудили комисията и министъра на културата, че искат да развиват театъра и започват да конкурират колегите си, които се самопродуцират. Те си възлагат да поставят, да пеят, да танцуват, да играят сценографии, въпреки ограничението за определен брой спектакли. Даваме публични пари за култура и всички трябва да решим дали да ги даваме, ако с едно и също действие постигаме един и същи резултат.
Кой може да е мениджър на културна институция?
- Онзи, които разбира, че е там, за да създадат и развива условия на своите колеги, с оглед на обществения интерес. Ако примерно работим за Благоевградския театър трябва да сме с разбирането за този регион – там има 3 университета, общини, които искат да гледа българска драматургия и трябва да се съобразим с техните търсения. Тези хора трябва да получат онова удоволствие, което искат, защото изкуството е точно това. Нали не очаквате да получите назидание на един спектакъл или концерт?
Скоро кандидатствах за мениджър на поредния театър и бях разписал в програмата, че няма да поставям пиеси. Защото аз не кандидатствам за режисьор, а именно за ръководител. Образно казано - трябва да построя летище за зрителите, за да могат да дойдат на театър.
Има ли в България достатъчно публика за изкуство?
- Да, за театрите имаме. Нямаме обаче достатъчно публика за музикалното изкуство, защото модерните технологии дават възможност да ползват нематериални носители. Но нали ходите на кино, при толкова възможности да изтеглите филм? Така е, защото хората са социални индивиди и живия контакт заразява буквално за минути.
Оптимист ли сте, че могат да се случат нещата в изкуството в положителна посока?
- Има френска поговорка, че каймакът никога не остава на дъното. Сега се бърка млякото и каймакът е навсякъде. Трябва да се влоши още, за да се подобри. Вече десет години не съм на щат и мога да кажа, че всичко се крепи на крехкото добро. Човек много бързо оценява позитивните сигнали. Влизаш в театъра и с първото осветление и първия актьор разбираш дали те грабва? Хората все повече безпогрешно оценяват качеството и разбират, кое е халтура. Вече е трудно да скриеш, че не си състоятелен.
