През втората половина на миналото столетие повечето развити страни приеха като официален приоритет в своята стратегия т. нар. “промишлено разузнаване” или “шпионаж”. От една страна, корпорациите в цивилизования свят хвърлиха огромни средства за изграждането на мощни структури за сигурност и опазване на собствените секрети, свързани с технологии, пазари и т.н. (така наречената “фирмена сигурност”). От друга, което се оказа и водещо направление в глобалната им политика, те се ориентираха към проникване с всички възможни средства в секретните сейфове на “противника”, т.е. конкурента, с цел овладяване на онези нови технологии и научни постижения, имащи ключово значение за успеха на пазара. Така промишленият (икономическият) шпионаж получи допълнителен тласък и бе обогатен с нови средства. Като приоритетни обекти на икономическия шпионаж се приемат:
Българските фирми и организации все по-осезаемо чувстват нужда от технологично и пазарно преструктуриране. Необходима е качествена и конкурентноспособна продукция. Щом нашата наука не е в състояние да захранва изцяло националното производство с качествен, приложен научен продукт, изходът е, от една страна, в развитието на необходимия пазар за такъв продукт, а от друга - в изграждането на фирмено равнище на ефективно икономическо разузнаване. В тази сфера ние изоставаме катастрофално. Нямаме и кой знае какви алтернативи, тъй като поддържането на качествена система за икономически шпионаж не е по финансовите възможности на почти всички български фирми. В едно по-далечно бъдеще, това скъпо и рисковано дело може да бъде осъществено от мощни холдингови акционерни дружества или корпоративни структури с международно участие (т.е. при появата на български транснационални корпорации). Материалът е по лекция на aкадемик проф. д-р Минко Ст. Памукчиев