Наскоро Харисън Форд получи наградата на актьорите за цялостно творчество, което на английски е “lifetime award” или, преведено буквално - награда за живота. Изправяйки се пред публиката с присъщата си ирония, актьорът каза, че всички останали са ги награждавали за това, че са се справили блестящо с дадена роля, а него го награждават за това, че е жив.
Безспорно Харисън Форд, поне за мен, не е кой знае какъв велик актьор, има къде-къде по-добри в тази област. Помним го с няколко роли, които са по-скоро заслуга на Джордж Лукас и Стивън Спилбърг, отколкото негова, и в речта си той го спомена. Всъщност неговата популярност е плод на техните качества, а не чак толкова на неговите.
Дадената награда се връчва на база гласуване на гилдията, обхващаща актьори, сценаристи, танцьори и още няколко други професии, свързани с киното общо 130 000 души в Лос Анджелис, които гласуват. Те са избрали Харисън Форд не защото е чак толкова велик актьор, а защото е готин и не се взема кой знае колко насериозно.
Докато пиша тези редове, се замислям, че в последно време има едно обръщане към хората, които са успели да оживеят и да устоят професионално през десетилетията на промени. Това са хора, които не се вземат кой знае колко насериозно и не ги е страх да се изложат и да се прецакат.
Напоследък ми станаха доста симпатични Иван и Андрей, които ме радват с това, че изплуваха като шамандури за пореден път. Затова ги признах като професионалисти и като устойчиви личности. В един от нашумелите формати бяха в журито и нямаха проблем с това водещите да се опитват да ги правят на маймуни. Да, ясно е, че това е по сценарий, но имаме редица случаи на участници, които се вкисват още на първата по-остра шега.
Тогава Андрей каза една реплика, която ми се заби като монголска стрела в китайски пехотинец: „Излагали сме се много и мога да кажа, че не е нищо особено.“
В бъдеще едно от най-важните качества ще бъде да не се приемаме много насериозно, да знаем, че в другиден някое гадно китайче или момче от Мумбай ще разработи технология, която ще вземе да ви изхвърли като профи на бунището на историята.
Затова недейте да се взимате много насериозно - нито себе си, нито това, с което се занимавате. Аз полагам много усилия в тази посока - понякога успешно, понякога не съвсем.
Защото колкото по-малко ни е страх да се излагаме и да пробваме нови неща, колкото повече гледаме на себе си не от височината на постамента на паметника на Ким Ир Сен, а както Харисън Форд с лека насмешка към самия себе си, толкова ще сме по-гъвкави и ще виждаме промените.
Промените се виждат долу, на земята, а не високо на постамента. Горе те се усещат твърде късно, когато те свалят от него.
Егото, било то професионално или лично, ни прави сковани и не виждащи, не усещащи вятъра на промяната. А той духа ли духа напоследък – и то със 120 км в час, както би казал г-н Василковски.
Ако трябва да опиша как си представям егото, бих го описал като калъф, като за контрабас, но с формата на всеки един от нас - отвътре с шипове, а отвън лъскав, блестящ, облицован с ламарина. И всеки един от нас, който е в такъв калъф в по-голяма или по-малка степен, при всяко движение и опит за излизане от него се нанизва на тези остри шипове.
Колкото по-сериозно сме се приели, толкова по-нагъсто са тези шипове, толкова по-остри са и най-вече толкова по-дълги и по-надълбоко се забиват в нас.
Да не се приемаме толкова насериозно, защото не знаем кой и къде на хиляди километри или зад ъгъла на следващата промяна, ни е подготвил изненада.
Не се страхувайте да се излагате и приемайте наградите като признание, че сте живи - и то с насмешка!
