След отмяната на разпоредбата на чл. 10, ал.1 ЗЗД /ДВ, бр. 83/1999 г./ в българското право няма забрана за уговаряне, претендиране и присъждане на парични суми в чужда валута.
В близкото минало това даде възможност на банките да предлагат на пръв поглед привлекателни кредити в чуждестранна валута. Промените в курса на съответната, иначе стабилна валута, обаче оставаха в тежест на кредитополучателя, който в голяма част от случаите попада в понятието за потребител. На практика, измененията в курса на валутата по кредита доведоха до непосилно за кредитополучателите увеличение на погасителните им вноски и множество кредити останаха необслужвани.
Проблемът е актуален, тъй като в последните години банките пристъпиха към обявяване на подобни кредити за предсрочно изискуеми, което от своя страна доведе и до завеждането на множество съдебни дела срещу кредитополучателите.
Към този проблем следва да се добави и типичната за повечето Договори за кредит клауза, позволяваща изменение на лихвения процент по кредита в течение на срока на договора въз основа на неясни за кредитополучателя критерии, които в повечето случаи са обвързани с промени в базовия лихвен процент за определен тип кредити на самата банкова институция, които промени зависят от субективна преценка на кредитора.
Типичен пример за горното са нашумелите в края на първото десетилетие на XXI век кредити в швейцарски франкове, като същите проблеми касаят и кредити в други валути, при които чуждестранната валута не е реалната валута на сделката, а служи само за изчисления и на практика се ползва виртуално. Това е така, тъй като обичайно при подобни кредити, средствата във валута се предоставят от банката по „блокирана“ сметка на кредитополучателя и от нея се превалутират (по курс на банката) служебно (от банката) в друга валута (най-често лева) и превеждат (отново служебно) по друга сметка на кредитополучателя.
При тази постановка, паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя във валута не е налице, като чуждестранната валута е само "валута на сметката", а не "валута на плащането" към момента на усвояване на кредита. Действителното предоставяне и усвояване на средствата от кредита е налице едва след служебното превалутиране. Горното е важно, защото това обстоятелство може да бъде използвано успешно като защитно средство от кредитополучателя в едно съдебно производство.
Как гледат съдилищата поставените проблеми?
Среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен (по израза в т.2 от Решение на СЕС по дело С-186/16) не би могъл да прецени какъв риск поема при сключването на договор за кредит в чуждестранна валута.
Разликата в курса между "валута на сметката" и "валута на плащането" към момента на отпускане на кредита и към момента на погасяване на вноските по него, представлява положителна величина, формирана след служебно превалутиране от банката, по неин търговски курс, към всеки от двата момента. Същата, без да е част от основния предмет на договора за кредит по смисъла на чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 и да представлява цена на финансова услуга, се явява печалба за банката, получавана успоредно с договорената възнаградителна лихва. Тази разлика е за сметка на кредитополучателя, доколкото е заплащана от него под формата на служебно превалутираната анюитетна вноска. Потребителят, макар и икономически по-слаба страна, е натоварен със задължения поради неговата неосведоменост като от това банката реализира печалба.
По този начин, потребителят, без да е търговец, поема съществен валутен риск, което от своя страна нарушава равновесието между правата и задълженията на страните по договора. Тези разсъждения дават основание успешно да се аргументира, че подобни клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 18 от ЗЗП. Следователно банката, в качеството си на по-силна страна нарушава принципа на добросъвестност и не информира в достатъчна степен потребителя, тъй като не би могло да се очаква относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител да се съгласи с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестранна валута и понасяне на вредите от него.
Бидейки неравноправни, тези клаузи са нищожни и практиката на българските съдилища е последователна в това отношение.
По отношение на клаузите, позволяващи изменение на лихвения процент по кредита се приема, че подобна формулировка е обща, едностранно определена, без всякаква конкретика, и дава почти неограничена субективна власт на банката едностранно да променя лихвата и погасителните вноски.
Така установената между страните уговорка за едностранна промяна БЛП от банката, без ясни критерии за изменението й, налага промяна на възнаградителната лихва и погасителните вноски, без да са установени обективни критерии за подобна промяна. Това от своя страна води до неравностойно положение на потребителя на банкови услуги, като това обстоятелство обуславя съществена несъразмерност и нееквивалентност в насрещните престации на страните по договора.
Поради изложеното, подобни клаузи следва да се считат за неравноправни на основание чл. 143 от ЗЗП във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП и на това основание са също нищожни.
В резултат, между страните следва да намери приложение онази част от клаузите, които не се засягат от посочената нищожност, т.е. ще се счита, че между страните е възникнал договор за кредит за сума, отпусната в реално усвоената валута, която следва да бъде погасявана на уговорените в договора анюитетни вноски отново в тази валута и при първоначално уговорената лихва, без да се взимат последващи изменения на база едностранни промени на БЛП на банката. Макара всеки конкретен случай да има специфики, такава позиция би дала съществени аргументи в полза на намаляване на претенциите към кредитополучателя в едно съдебно производство.
От друга страна детайлното познаване на материята и натрупаната през годините съдебна практика може да осигури адекватно формулиране на съдебната претенция на банковата институция, с цел да се избегне частично или пълно отхвърляне на принципно основателен иск.
Обсъдените договори за кредит в чуждестранна валута поставят и редица други проблеми, но те не са предмет на настоящото кратко изложение.
