Миналата седмица ми беше изключително наситена – събития, консултации, открити лекции пред студенти, и то в два различни университета. Срещнах много хора, проведох много разговори и чух много разнообразни мнения, но като цяло се открояваха две, които ми изкристализираха вчера късно вечерта: „Чакаме помощи и чакаме нещата да се оправят“.
Онзи ден беше Лазаровден, когато Исус казва „Лазаре, стани“ и той възкръсва и става. Сутринта бях на църква да запаля свещи и изслушах литургията, където беше прочетен този откъс от Светото писание. Вечерта присъствах на много въздействащо представление – гледахме най-известната пиеса от направлението театър на абсурда „В очакване на Годо“ по Самюел Бекет в Театър „Българска армия“. Въздействащата игра на актьорите беше ключов фактор в дадената вечер и причина да коментираме посланието на пиесата дълго след това. Предполагам вече се питате защо Гетов ми разказва как е прекарал поредната си събота – какво ни касае това.
Това, което ми изплува в един момент в съзнанието, е, че много от бизнеса в страната се лута в чакането на Годо. С други думи - чакаме някой или нещо и ние не знаем защо го чакаме и всъщност какво е то, но се надяваме, че ще е по-добре. А някои направо си чакат някой да дойде да направи чудо, както Божият син да вдигне ръка, да каже сакралното заклинание и те да възкръснат.
Средата и времената, в които живеем, няма да се „оправят“.
Дори утре Тръмп да изчезне от президентския трон, дори Путин да си отиде от този свят, дори Ормузкият проток да бъде отворен и нефтът отново да потече на пълни обороти – всичко това няма да оправи мача.
Възкръсването на много компании в България може да стане не от някакво кардинално явление - такова може само да ги затрие, а чрез множество малки възкресявания: на процеси, активности, мотивация, стъпка по стъпка, служител по служител. Вчера един приятел ме пита: „Добре бе, Гетов, утре ако свърши бензинът и ни дават по 50 литра на месец, какво ще правиш?“ Аз му отговорих веднага: „Качвам се на влака“, няма да ме спрат да обикалям и да си върша работата. Най-лесно е да седна и да чакам Годо, само че той няма да дойде, както не дойде и вчера вечерта, а ще дойдат апатията и леността, ще дойде кой ли не друг и какво ли не друго, но не това, което очакваме. Така е с всеки един от нас.
Времето, в което сме в момента, е времето на действията, а не на говоренето и анализирането - онова време мина и няма да се върне. Каквито и анализи да правите, няма да ви свършат особена работа, т.к. данните отразяват едно минало, което беше преди три-четири седмици, а го усещаме все едно е било преди десетилетие.
Дискусии, срещи, обсъждания - това свърши. В момента се искат действия и то от всеки, на място и сега.
Да увеличим темпото, да увеличим успеваемостта, да сме по-SMART ние, а не нашите телефони, да не разчитаме на изкуствения интелект, а на своя.
Моментът е различен и за да отговорим на него, правим избор – дали да реагираме различно от преди или да чакаме късмета на Лазар.
Всяка седмица правете нещо ново - дали ще е успешно или не, времето ще покаже, но в дадения момент процесът е по-важен. Когато правиш нови неща, влизаш в друг режим на живеене, на правене на бизнес и започваш да виждаш възможности, за които преди си бил сляп. Не се страхувайте от личния провал, не се страхувайте от загубата като такава - по-скоро се изпитвайте ужас от бездействието и тъпченето на едно място, от трамбоването в един коловоз.
Всеки ден правим избори, но е важно да помним, че липсата на избор е също избор, и най-вече бездействието също е действие.
