Преди известно време в един ресторант седяхме компания от няколко човека. Сред нас беше един възрастен господин, който се чувстваше домакин, а също така и няколко по-млади от мен господа и дами. Още със сядането си възрастният господин извика сервитьора, попита го как се казва и дали той ще ни обслужва, и когато получи утвърдителен отговор, му пъхна една банкнота от 20 евро - т.е. му даде бакшиша в самото начало. Това предизвика учудване сред другите, а в мен размисли за това кога е редно да се дава бакшиш и изобщо трябва ли.
В Узбекистан ми се е случвало неведнъж, когато седнем с партньори, бакшишът да се дава в началото и на моя въпрос „Защо?“, отговорът е бил: „На нас ни е важно ти да останеш доволен, затова даваме бакшиш сега, за да се напънат на максимум и ако се мотат, да има защо да ги сгълчим“. Същото отговори и възрастният господин: „Аз я имам още сто пъти да отида на кръчма, я не, а по-вероятно да е не, така че давам 20 евро, за да знам, че ще се въртят около мен като Карлсон с перката си“.
Дали да дадем в началото и да очакваме, че някой ще се напъне повече, или да дадем в случай, че сме доволни - това е въпросът! Този въпрос излиза далеч от кръчмата и е до голяма степен житейски: дали да авансираш или не, дали да чакаш добро отношение и после да го възнаградиш. Със сигурност това е въпрос, задаван си от дамите почти в началото на всяка връзка, пък и дори след 20-годишна такава.
Ако разгледаме тази дилема като задача, смея да твърдя, че е почти нерешима - подобно на въпроса за яйцето и кокошката, макар че в биографията си Христо Стоичков е отговорил на този въпрос, че е петелът.
Едната теза е, че даваме бакшиш в началото, за да мотивираме за по-добро обслужване и отношение, но веднага част от хората си казват: „Да бе, ще му дам бакшиш, а ако той не си мръдне пръста, ще съм прецакан“. Тук идеята да не се прецакаш е водещата, която сама по себе си е много силна движеща сила в нашата народопсихология. Другата теза е, че даваме бакшиш накрая, за да се старае отсрещната страна до последно. Тук играем на сигурно – т.е., ако не сме доволни, няма бакшиш. Но пък тук се крие и друг момент: сервитьорът, служителят или дамата, която ухажвате, да си помислят: „Абе, тоз едва ли ще ми даде бакшиш, защо да се напъвам, я да си гледат работата“, и да ви отсвирят. Т.е. вие няма да дадете бакшиш най-вероятно, но и няма да получите читаво обслужване, което ще съсипе вечерта ви.
Тези дилеми са не само в кръчмата, но и в бизнеса, и в живота изобщо: колко да дадем и кога да го дадем, какво да е съотношението на твърдото заплащане и бонуса при постигнатите резултати. Това е същият въпрос, само че изваден от конкретиката в една друга, по-широка среда. Често, когато идват кандидати за работа, им се казва: „Ти можеш да изкараш и 3–3,5 хил. евро с бонусите“, и веднага в него или в нея възниква съмнението дали може изобщо това да се случи, и най-вече дали ще се изплати този бонус и колко пъти ще бъде постижима целта. От друга страна, компанията в лицето на собственика или някой служител с 25 години стаж в нея, който взема едни 500 евро отгоре на заплатата си, но 15 години е бил на 1500 лв., си казва: „На този или тази, ако им ги дадем, няма ли да спят сън на мечка през януари и да сме прецакани?“
Друг съществен аспект в тази дилема е, че колкото повече авансираме, толкова по-бързо искаме да получим резултата, тъй като иначе сме напрегнати какво ще получим. И колкото по-дълго сме напрегнати, толкова по-хубав резултат очакваме, а често резултатът не зависи от времето, което го чакаме. Веднага ми идва пример от моята практика: качеството на работниците, внасяни от нас от Узбекистан, по никакъв начин не зависи от времето, което българската администрация бави процеса – т.е. компанията, дала аванс и чакала 7–8 месеца, накрая може да каже: „И тези ли ги чакахме толкова време?“. Даващият аванс очаква моментна реакция, а тя в редица случаи е невъзможна или пък дори вредна.
Как да постъпим? Дали да бъдем от тези, които дават преди, или само ако сме доволни – с риск да ни се прецака работата? Аз лично действам и по двата начина: ако ми е наистина важно, ще дам „бакшиша“ в началото, надявайки се на отлично свършена работа и отношение; ако не съм особено сигурен и резултатът не ми е важен, то тогава действам на принципа „бакшиш накрая“.
