fbpx Броя до три! | твоят Бизнес - списание за предприемчивите българи
Водеща снимка
Да

Броя до три!

Преди няколко седмици, в един кротък неделен следобед, по Канал 1 даваха един от детските филми, с които сме израснали – „Рицар без броня“. Нищо не си спомнях от сюжета и ми беше даже интересно. Естествено, звездата във филма е Апостол Карамитев, който наистина блести – поне толкова, колкото и Клинт Истууд. В един момент във филма вуйчо Георги (А. Карамитев) каза на хлапето „Броя до три“ – и то замръзна на място. Тази реплика ме прониза като стрела. Колко пъти са ми броили до три в детството! Рязко си припомних онзи секунден психотрилър, в който си поставен пред избора дали да се пречупиш и да си признаеш белята, или стоически да мълчиш.

В този метод има един ключов момент – когато детето чака дали ще му се каже „три“ или „две и половина“. Ако чуе второто, значи ще му се размине – родителят е омекнал и търси компромис в ситуацията. В някои броения имаше даже и „две и три четвърти“, т.е. още по-гарантирано омекване на ситуацията. Чуех ли „две и половина“, си отдъхвах!

Методът „Броя до три“ е често разпространен и във фирмите.

Последни и най-последни предупреждения се раздават на кило. Безспорно даването на последен шанс, още по-последен и така нататък, е част от действителността на оправданията от рода на „няма хора“, „всеки следващ е по-калпав от предишния“ и т.н. Това създава усещане, че номерата ще минават винаги – и тогава „две и половина“ е постоянното състояние във фирмата. Шефът вика, кара се, ядосва се, а хората под него чакат да му мине и се продължава по старому. Познато ли ви е?

Когато често се брои до три, но никога не се стига до тройката, читавите хора се демотивират от това на пръв поглед слабоволие от страна на ръководството. А другите, които са причината за броенето, пък толкова изтръпват, че се движат като смъртниците в щатските затвори, облечени в оранжеви комбинезони – чести герои от американските филми. Те са настроени, че всеки ден може да им е последен във фирмата. Седят и кютят, а това дразни дейните и отговорни кадри, защото все пак накрая на месеца всички се разписват на ведомостта за заплати.

Аз самият съм човек, който прави много компромиси - както в бизнеса, така и в живота. Такъв съм по характер и манталитет и съм се убедил, че при мен броенето до три не върши работа - нито към мен, нито аз да броя. Затова, за да не изглеждам смешен, просто не поставям такива ултиматуми. Търся други решения, което отнема повече време, но ефектът от тях е по-голям.

Друг интересен момент е, че след COVID толкова се промениха отношенията в компаниите, че в редица случаи, докато шефът каже „едно“, служителят сам е казал „три“, взел си е капата и си е тръгнал. Затова ултимативният подход остава все повече в историята, а мениджърите и собствениците, които използват този и сходни подходи, рискуват да останат само с хора, които са претръпнали и са мотивирани в работата си на „две и половина“, но по шестобалната система.

Цената на ултимативната фирмена култура вече е доста висока. За да останат в такава компания, служителите очакват и изискват високи заплати, а от друга страна имат ниска производителност и демотивацията е повсеместна. А за въвеждането на иновации и нови подходи за работа даже не може и да се споменава. Познавам доста експресивни собственици и такива, които викат, пък после им минава, и мога да кажа, че тази атмосфера вече не се приема от служителите – особено от по-младите поколения. Те не търпят подобна среда – на тях и вкъщи не са им държали такъв тон като деца, пък камо ли на работа.

В корпорациите, разбира се, виковете и броенето до три са заменени с по-елегантни модели, но още по-гадни - такива от арсенала на пасивната агресия, която се стели като мъгла и действа изключително демотивиращо, дори понякога по-силно от разкрещяването на някого.

Изстреляни реплики към колегите като „Аз пристигнах, ако някого го интересува“ или „Все пак някой ще се включи ли навреме в онлайн срещата?“ са типични примери за пасивна агресия – а такива мога да изброя още три страници. Хем се държиш прилично, хем им казваш, че никой не се интересува от теб и че са студенокръвни себични егоисти. Тук на пръв поглед също никога не се стига до три – даже и до две не е прието да се брои, но гадните намеци вършат същата работа от гледна точка на демотивацията и разбиването на екипната работа.

Бъдете открити. Давайте шанс на всички да споделят мнение, дори по въпроси, които грам не ги касаят според вас – и средата в екипа ще бъде такава, че няма да има нужда да се брои дори и до едно.

Между другото, първата българска монета, сечена след Освобождението, е била на стойност 2 ½ стотинки. Какво ли са имали предвид?