В самолета за Варна, в 7 сутринта, чух следната история.
Един мъж в Англия постоянно тормозел жена си, че не му приготвя яйцата на закуска точно така, както той ги искал - рохки, но не съвсем и това дуднене продължавало с години. След като той починал, жена му го кремирала и си направила часовник тип пясъчен, само че бил с неговата пепел. Часовникът измервал точно времето, което е необходимо за сваряване на яйцата така, както той ги харесвал. През целия път от София до Варна си мислех, колко омраза е събрала тази жена и колко е изтърпяла през всичките години, за да направи часовника и праха му да се мандахерца нагоре-надолу.
Колко служители също така търпят постоянните натяквания на ужким перфектните си шефове и слушат с години гордо заявяващите, че са перфекционистични ръководители, а понякога има и такива колеги, които са твърдо убедени, че никой не може да направи нещо като тях. Според мен, всеки втори е подобна жертва. Аз, самият, съм бил в това положение не веднъж и не знам за другите, но колкото повече ми се навира чуждият перфекционизъм и внимание към вездесъщия детайл, толкова повече не ми пука за него. Забелязал съм, че тези, които внимават в детайла често правят стратегически грешки, губят голямата картина. Може и да не съм прав. Не ми се сърдете, вие, с детайлите.
Въпросът е доколко трябва да сме педантични и да изискваме от другите да правят нещата точно като нас или по-скоро както го искаме, защото може би вече не го правим така и то от години. Колкото повече искаме някой да прави нещата точно както ние очакваме, защото ТОВА се прави ТОЧНО така, толкова повече всъщност не се концентрираме върху резултата, а върху изпълнението. Така не можем да оценим постигнатото, дори реално да е по-добро. Всъщност тези изисквания от страна на редица ръководители са причина служителите да ги "кремират" и е само въпрос на време да си направят часовник от тях, който измерва времето, в което ще си пуснат молбата за напускане.
Да очакваме другите да правят нещата точно като нас е най-пагубното виждане в управленската практика в момента, но в същото време е и най-разпространеното. Преди известно време попаднах на ръководител, който изискваше точно определен шрифт и размер на буквите - 10,5 - всичко друго се връщаше. И после защо хората в компанията не са инициативни и креативни? Защо ли? Всъщност вталясването в някакви безсмислени детайли, които дразнят някого и са непонятни за другите, са едни от най-честите фактори за демотивация. Все по-често представителите на различните поколения ще намират различен път към целта, искаме или не искаме. Фрази от сорта на "това се прави така и по никакъв друг начин, защото моят начин е единственият правилен", ще бъдат причина за напускане на кадърни и креативни млади хора.
Преди известно време имахме среща с ръководител на предприятие, който неговите подчинени не понасят, но търпят. В разговора ни той заяви гордо, че неговото кредо е: "Те трябва да правят това, което съм казал и така, както съм го казал, дори да не съм прав." Същият този началник заяви, че в последно време нито един млад човек не е останал на работа в предприятието и че младите за нищо не стават. Идеше ми да му изкрещя – "Не ти, ти за нищо не ставаш като ръководител, пък ако ще да си най-великият инженер!".
Тези псевдо ръководители не приемат чуждите идеи, дори да са по-добри от техните, само и само защото не са техни, което е катастрофално в редица случаи, както за екипа, така и за финансовите резултати на компанията.
Кремирането на такива псевдо лидери и ръководители е крайно належащо в редица предприятия. Кремирайте смело, а часовници може и да не правите, няма смисъл дори да си спомняте за техните начини!