Преди време ми беше попаднало следното клипче: Седят баща и син на веранда, гледат боровете пред къщата, синът на четиридесет и нещо, бащата над седемдесет, с изсечено лице и овехтяла стара карирана риза, подарък от преди десетина години от сина. Пият бира, гледат мълчаливо боровете, при което
синът, разнежен от мига, казва: Обичам те!
Бащата: Гей.
Синът се усмихва: Благодаря ти, че и ти ме обичаш.
И продължават да си мълчат.
Колко много хора не могат да кажат и на най-близките „обичам те“, „ценя те“, „ти си ми важен“, и как да искаме от тях да могат да изразят подобни положителни емоции на работното място, в бизнеса като цяло.
Някои от нас показват своята любов с жестове, малки ежедневни постъпки и грижа, с поглед или докосване, но това в редица случаи не е достатъчно, а много хора имат нужда да го чуят, не само да се чудят дали правилно са разтълкували даден жест като оценяване на тяхната работа.
Едни от най-трудните за изричане думи са: ценя те, обичам те, ако го преведем на бизнес език, да кажем - ти си ми ценен като колега, аз уважавам твоите усилия, макар и да не го показвам често.
Това не е само към служителите и колегите, но и към клиентите, а то е толкова важно. В една компания, която много ценя и мога да кажа, че собственикът през годините ми стана и приятел, повтарям вече повече от две години - направете плакети за клиентите, с които работите над 10 години и им ги поднесете като знак на признание, като „ценя те“. Засега не са го направили, а аз ще продължа да го приказвам, защото смятам, че е важно и съм сигурен, че един ден ще го направят и ще видят в очите на клиента сълза, признак на същата тази любов и признание, които ги държат на една палуба толкова много време.
Светът е такъв „мълчалив“ или понякога „шепнещ“ в това отношение и толкова крещящ в други. Ако искаме да бъдем щастливи с това, което правим и да искаме, а не да трябва да „ходим“ на работа, независимо дали сме собственици или служители, е необходимо да се научим да ценим и разпознаваме „мълчаливото признание“.
Какво е мълчаливо признание?
Това е, когато работят с теб, четат твоите колонки, дават ти нови задачи, но никога не ти казват „справи се много добре, браво, ние ценим това, което правиш“, или ако ти го казват, това е по косвен начин и често се питаш: Абе, това комплимент ли беше или така ми се е чуло? Понякога правим неща, които смятаме, че никой не забелязва и не цени, и това ни демотивира, започваме да се питаме дали има изобщо смисъл от нашите усилия.
Но ако дори един човек ни каже „Хей, това, което правиш, е стойностно“, това ти зарежда батерията на 120% и ние продължаваме да го правим още две-три години и бачкаме като атомна подводница в Северния ледовит океан, дълбоко под ледовете на безразличието. Но така могат малцина, тези с личната мотивация. Повечето хора имат нужда от по-чести и видими похвали и в това няма нищо лошо.
Първото обучение за есенно-зимния сезон започна в краят на август и един от най-тегавите и критичните участници на вечерята започна да ме разпитва за една от колонките дали съм я писал под впечатления от тяхната фирма. Аз, честно казано, не помня даже самата колонка, камо ли от коя компания или ситуация е инспирирана. Редица колонки ги пиша под силна емоция и като ги напиша, буквално ги забравям, вълната се е разбила в скалата и всичко вече е спокойно. Човекът срещу мен, на няколко ракии, както и аз, сподели колко му е било важно да разбере някои аспекти от атмосферата при тях и някак да се успокои. Това ме трогна, той помнеше колонка, писана месеци назад. Този разговор е достатъчен да продължа да пиша още година напред.
Голяма част от хората са от категорията „мълчаливци“, когато става въпрос за признание на успехите на другите, пък и на своите. Често чувам реплики от рода на „Е, какво толкова?“ или „Ако ги похваля, ще поискат увеличение на заплатата“. Тогава ми се иска да се изхиля грубо и да отговоря, че като не ги похвалиш, все едно няма да поискат. Напротив, служителите си казват „Така и така не ме ценят тук, поне да ми плащат като хората“ и тогава започват ядовете.
Хората около вас имат нужда от признание, навремето и аз бях от тези „мълчаливци“, и то от тежката категория, влизах намръщен в обектите на Jimmy’s, където бях търговски директор, гледах сърдито, търсех само грешките, нямаше „Здравейте, как сте?“. Не се усмихвах, а ако нещо ми е криво, бях като буреносен облак.
Бях слаб мениджър в това отношение, даже ми го казваха и аз пак не обръщах внимание. Казвах си наум „гей“ и продължавах нататък да се правя на лошия и взискателен шеф, а това не водеше до нищо друго, освен спичане на персонала и да се молят сервитьорките да не седна на тяхна маса.
Трябваха ми години, за да се променя поне частично, аз и сега не съм най-ведрият и усмихнат консултант и от това губя понякога клиенти, но се уча и продължавам да усвоявам практики, които ми помагат да давам и приемам обратна връзка, както положителна, така и негативна.
Учете се да давате и получавате признание, това е важно, но тъй като животът е кратък и едва ли светът ще се промени много, докато не склопим очи, още по-важно е да се научите да разпознавате „мълчаливото признание“. То е навсякъде около нас и когато го усетите, си кажете: „той или тя просто не се е научил“. Усмихнете се на себе си, на родителите си, на шефа, на колегите, на навъсения клиент, който не ви казва добър ден, но всеки ден идва да изпие сутрешното си кафе при вас или ви обяснява как конкурентите са по-добри от вас, но работи с вас. Това е по-голямо признание и от „обичам те“!
Мълчаливото признание е най-устойчивото и за някои от нас и най-дълбокото признание. Ценете и него, не само бурните аплодисменти!
