С Мона или Цанка, се познаваме от детските си години. Прекарали сме и много ваканции заедно. В края на студентските си години (през 90-те) направихме заедно първите стъпки в предприемачеството като пътувахме до Москва с влак, купихме копринени шалове, а после ги продадохме в Плевен и София. През годините Цанка пише романи, участва и създава литературни проекти. Приема артистичното име Мона Чобан.
Преди пет години се срещнахме в Париж, където усетих, че градът-мечта за милиони хора не е нейното място. Година по-късно Родопите се превърнаха в новият й дом. Днес тя живее в неизвестното селце с няколко жители Змиево, край Смилян, до което се стига по черен път и дава живот на старите родопски къщи като ги реставрира по собствен стил и усещане, и създава местен туризъм. Нейният разказ е публикуван в Алманах 2021, но част от него споделяме тук.
Моня, ще те върна назад. В житейската ти история присъстват години в Москва, после Париж и накрая напълно неизвестното село Змиево в Родопите. Каква е тази метаморфоза? Повечето хора се чудят как да заминат към тези мегаполиси...
- Москва, София и Париж са прекрасни градове и с удоволствие се връщам в тях, макар и все по-рядко. Връщам се за разходка, за да видя приятелите си. Но за живеене предпочитам Змиево, Родопите. Навярно след различните ми скиталчества, душата ми иска нещо истинско и простичко. Живее ми се според моите представи за добър живот, а не според социалните. Чист въздух, изворна вода, тишина и спокойствие, и място, където си измисляш правилата сам. Всичко това имам в Змиево. Не казвам, че е лесно, но е прекрасно. Отговорността и самодисциплината са по-големи, но пък кефа цена няма.
Как от писател стана предприемач? Двете като че ли не са много свързани? Ще дойде ли време да пишеш пак?
- Не се определям нито като писател, нито като предприемач, а по-скоро като човек, който иска сам да пише личната си история. А между двете има много общо - именно това измисляне. Да ти хрумне една история и да я напишеш на хартия, да я изградиш от камък и дърво - няма много разлики в същността си. В момента съчетавам и двете. Все още пиша, въпреки, че къщите владеят по-голямата част от времето и въображението ми.
Разкажи откъде дойде идеята да се върнеш точно в Родопите, след като ти си родом от Плевен? Коя е онази магия, която те привлече?
- В Родопите дойдох случайно преди 11 години. Но останах съвсем нарочно и осъзнато. В началото идвах и си отивах, за да заживея вече четвърта година тук, целогодишно. Не беше любов от пръв поглед. Харесвам старите къщи, това, което ми говорят, разлистването на страниците на тяхната история. Започнах да съживявам една, втора и така постепенно се увлякох. Магично е преди заспиване да фантазираш как една къща ще заживее втори живот, а сетне ден след ден да превръщаш фантазиите си в реалност. Да участваш във всеки един процес, да учиш непрекъснато, да пипнеш всяко парче дърво и камък...
Преди десетина години казах, че след 50 г. хората ще се завърнат към селата. Смятам, че съм сбъркала, защото това ще стане доста по-рано
Колко е трудно да развиеш местен туризъм? Има ли бюрокрация, кои са стъпките? Дай насоки за хора, които биха се вдъхновили от теб за развитие на подобен тип туризъм.
- Не знам дали има рецепта и това му е сладкото. Всеки сам си измисля модела. За мен съживяването на стари къщи, да ги превърнеш в къщи за гости или в дом за бъдещ живот не е просто бизнес, а начин на живот. Може би и затова ми се получава. Нямам бизнес план, екселски таблици и много сметки. Просто започвам и следвам течението. Слушам ги, споря с тях, правя нещо, после го развалям. Всяка къща сама подсказва как да я преобразя и какво може да излезе от нея. В Родопите казват: “Не е както го мислиш, а както дойде”. Разбира се, че не всичко е гладко и прекрасно. Но това ме учи на търпение. Случвало се е да бъркам, да поправям грешките и да продължавам. Навярно и за това не ми е трудно, защото всичко, което правя, възприемам като част от пътя, не като работа, която трябва да върви гладко на всяка цена.
Как успя в този затънтен край да реставрираш къщите?
- Всяка къща, която съм правила е реставрирана по различен начин - с местни майстори, които години на ред са правили ремонти, с доброволци, с приятели. Експериментирам непрекъснато, най-вече със себе си. Опитвам се да са различни. Май ми е интересно докъде мога да стигна в тези и експерименти.
Смяташ ли, че новото време ще накара повече хора да се замислят да се върнат към живот в по-малки места. Все пак трябва да има бизнес, за да могат да съществуват...?
- Когато започнах първата си къща преди 10-11 години казах, че след 50 години хората ще се завърнат към селата. Смятам, че съм сбъркала в прогнозата си и това ще стане доста по-рано. Ще ми се да вярвам, че случващото се в момента помага да се обърнем навътре към себе си, към това, което самите ние искаме, а не което някой ни рекламира и ни убеждава, че е добро. Ще разберем най-сетне, че земята ни храни, а не МОЛ-а. Че именно земята и човекът имат в себе си ресурсите за едно истинско, нормално живеене. Ще открием ония простички неща - да се овъргаляме в снега, сетне да подържим в дланите си печен картоф, да пием чаша червено вино на топличко, край печката. Тогава, повярвайте ми, хич не ви и идва на ум да си задавате въпроси ни за смисъла на живота, ни за щастието.
Според теб България добро място за бизнес ли е?
- Светът е еднакъв. Всяко място е добро, ако имаш щипка лудост и повечко инат. За мен България, Родопите, Змиево са най-доброто място за работа и живот.
снимка: Георги Георгиев - Гецата
Мона Чобан е артистичният псевдоним на Цанка Цанкова, която е автор на две дъщери, пет книги и пет къщи. Тя е родена е в Плевен, завършва Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. След което се завръща в България и се занимава с творческа дейност. Мона е автор на първия български чиклит роман „Сексът не е повод за запознанство“, издаден през 2005 г. (чиклит е жанр на художествената литература, който представя съвременния свят на жените, често хумористично и лекомислено).
Живее в София и Париж, но след повече от 20 години в литературата прави рязък завой и започва да реставрира стари къщи в Родопите, наречени Артел13. Вече 4 години живее в малки селца с население под 20 човека. По своеобразен начин успява да даде живот на къщите, на селцата, привлича други заселници, развива туризъм като се надява, че така селата няма да умрат. Защо го прави и самата тя не знае, казва, че следва себе си и това, което казва сърцето й.
